Заспиваш ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга!...
Самичък съм, а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча .
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена:

...Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило с листо.
Заплакал той- за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед  да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава...

Но ти заспа!... А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче- где е то ?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?...

                                Дамян Дамянов